АВТОР: ЕЛЕНИ СИДЕРА Бебе Никола вече почти не беше

„Изневярата“ : Съдбата си няма работа

АВТОР: ЕЛЕНИ СИДЕРА

Бебе Никола към този момент съвсем не беше бебе, година и половина мина от събитието, което го докара на този свят. Растеше радостен и ухилен, опитваше да произнася някоя друга дума, само че майка му или татко му превеждаха на хората към тях какво тъкмо желае да каже. Животът на фамилията беше влезнал в познатия коловоз, монотонно денем и съвсем нервно през нощта. Тя от заран до вечер правеше едно и също, пришита за детето, разликата беше единствено в това дали ще са на открито или, в случай че е неприятно времето – ще са у дома.

Вторият вид постоянно водеше до вкиселяването на Никола още на първият час, което влачеше след себе си мощен нервозен гърмеж на Калина. От своя страна Найден тъпчеше една и съща пътека всеки ден, от у дома на работа и след това отново у дома. Калина колкото да го дочакваше да си облече повърнатия бебешки спортен екип и да трансферира Нико на татко му. Привидно и двамата се стараеха да поддържат домашният мир в оптимални граници, само че усещаха напрежение един към различен във всичко. Дори когато говореха умерено, като че ли някъде под повърхността се намираше парещ център постоянно подготвен да избухне. Калина гледаше да стъпва и приказва деликатно и с подбрани думи. Найден също, знаеше че не ѝ е елементарно, бременността никак не мина по вода, след това насладата от детето се разтвори в супата от 24 часови грижи, щедро гарнирани с безсънни нощи. Погледнато в профил, родителите на Никола някак се бяха отчуждили. Сексът тотално окуця, случваше се рядко, беше монотонен, бърз и съществуването му напук на всичко не даваше наслада и непосредственост. Трябваше да се случи нещо отвън Калина и Найден, нещо което не изискваше от тях да го измислят, нещо което да разсъни и двамата със шут, със размах. Имаха потребност от свежестта и насладата на всекидневието, само че къде ли са те…?

Сутрин като всяка друга – рутинна, само че положителното слънце обещаваше да донесе игра на открито, което си беше цялостна 6-ца за деня. След организацията по обличане, оправяне на количка, нареждане на бебешка раница, спомагателна лудница от спомагателни неща, Калина съумя да тръгне към магазинчето за кафе и био солети, то по какъв начин другояче, в случай че не са био! Вървеше постепенно, буташе количката на Нико и си мислеше какъв брой и би трябвало – малко повече Найден да ѝ обръща внимание или доста повече – някакъв един ден, просто единствено един ден в който да се наспи, изкъпе и да е безшумно, но мнооогооо безшумно! Входът на магазинчето беше съвсем на ъгъла на двете улици в квартала. Всички с коли бяха деликатни и когато взимаха завоя караха постепенно. От мислите си беше изтръгната след звук на ненадейно ударена спирачка и видя по какъв начин огромна черна кола спря пред количката на няма и педя… С инстикт, който се има единствено от майките, когато избавят детето си, неизвестно и за нея по какъв начин се озова с гушнатото си бебе, извадено от количката, (пак неизвестно как) на близкия тротоар! Ужасена, трепереща с пресъхнало гърло и необятно отворени очи изкрещя:

- Ти вманиачен ли си! Какво правиш бе човек? – и се разплака.

Като на занимателен кадър, от колата постепенно излезе млад мъж, на чието лице беше изписан не по-малък смут. Осъзнаваше какво е направил, както и че нямаше късмет нито за опрощение, нито за опрощение, за нищо!!

Гледаха се взаимно в очите, тя плачеше, той втвърден. Никола като видя майка си по какъв начин рони сълзи поде след нея. От магазина изскочиха хората, от пейките се затичаха към тях също, какафонията беше цялостна! Стана си скандал…, великански скандал! Продавачът и също притежател на магазина викаше в лицето на мъжа от колата нещо, което за Калина към този момент нямаше никакво значение. Ледената тръпка от случката беше отстъпила място на майчиното благополучие, че са живи и здрави. Тя дръпна количката на детето от скупчените към нея хора, които и направиха незабавно място да мине и се насочи към близката скамейка. Гушна Нико още веднъж, стисна го мощно и благодари на ангели и архангели, на положителния шанс, на слънцето и целия свят, че всичко се размина…

Не след дълго чу, че бурята пред магазина също е утихнала, хората се разотидоха. Погледна да види оня дали е там. Колата му се намираше паркирана сред края на блока и самият магазин, само че него го нямаше нито вътре, нито в близост.

- Нико, доста те обичам и в никакъв случай, но в никакъв случай няма да разреша да ти се случи нещо! – хлипайки още веднъж Калина подрусваше притиснат до себе си дребния.

Вече успокоена и опитваща се да махне от главата си възприятието на онази зла обстановка, се питаше по какъв начин ще опише какво се случи. Усети с гърба си безмълвно наличие, обърна се внезапно и видя същия мъж зад нея. Седеше като стълб забит, още веднъж безмълвен и с торбичка цялостна с всякакви, детски неща в стила – хрус-мляс. Калина се усмихна изкривено, като даде да се разбере, че единствено милиметър в неверната посока и не на място дума, ще възобнови войната, която от уплах не съумя да довърши.

- Приятно ми е, въпреки да зная, че на вас ви е горчиво в душата и аз съм отговорен, само че апелирам ви ме оставете да довърша, тъй като аз би трябвало и възпитанието ми го изисква, да кажа какъв брой доста скърбя и не съм допускал, че тъкмо аз ще породя това...., споделям се Асен и сервирам глътка сладко, за детенцето ви, и...., просто....

Калина, се питаше, по кое време ли ще спре да приказва, и че едно – извинявайте, щеше да е задоволително. Тя беше човек, на който единствено с два погледа ѝ ставаше ясно откровени ли са хората с нея или не. В случая реши незабавно, че младият мъж същински съжаляваше.

- Ами, аз съм Калина, а дребното дребосъче се споделя Никола и не си мислете, че сянката на случилото се няма да ни преследва дълго време. Даже не зная по какъв начин да го споделя с мъжа ми, ще си намерения, че аз съм невнимателна, пък се пробвам да обвиня вас, абе.... доста неприятно – и сви устни в ъгълчетата, симптом на надълбоко мислене.

- Не! Не вие, аз ще призная и ще си поема следствията! Не би трябвало тази отговорност да тежи на вас, аз, аз персонално! – Асен ръкомахаше като ръцете му подкрепяха думите и желанията му.

Калина се почувства облекчена и седна на пейката, Асен също, само че на отдалеченост, с цел да покаже почитание и подготвеност да се съгласява за каквото каже и изиска младата жена. Калина го погледна в очите и сподели:

- Довечера елате тук, към пет часа ще излезем с детето. Мъжът ми ще си пристигна след работа и ще е с нас, метода на опрощение оставям на вас.., както го извършите!

16 януари 2024, 16:42